Горя по теб, но
искам да изтлея,
кой може да ме изстуди,

Понякога яхвам метлата
и ставам зла и хаплива -
и нещо, което ме радва,

Видях най-красивата усмивка
и усетих как стопля моята душа.
И днес аз прозрях в лицето на човека

Кога се научи да мамиш,
съвестта не ти ли тежи?
Доволна ли си, когато лъжеш и дявола,

Ти просто ще си моя слабост,
моят сън и моят блян.
Ако някога посмея да съм храбра,

Какво си ти? Не си ли слънчевият лъч,
погалил сетивата ми жадни за ефирния ти допир?
Какво си ти? Не си ли внезапният вятър,

Човекът поиска да бъде част от тълпата, да реагира като тях, да се смее на същите неща като тях, да бъде жесток като тях, да обича и мрази като тях. Само че каквото и да стореше, гледаха го с насмешка, отбягваха го, понякога срещаше и от...

Утъпкана пътека, а те са там -
напред, навъсени, проклети!
Ако нейде падне гръм,

Не си ли липсвал на жена,
не си ли любил и докосвал нежно?
Останала да плаче във нощта,

Отново гост си в моя сън,
отново,  защо не си реалност?
Когато крачка направя навън,

Объркваш ме тотално - аз горя.
Отблъскваш ме тактично, със финес.
Как огъня във мен да потуша,

Дали съзнаваш колко си желан,
мислено целуван и очакван...
И сигурно ще бъдеш поласкан,